Аушвиц, 1943 г.
Хенек беше цигулар. Преди войната той изпълваше концертните зали с звука на надеждата. Но в Аушвиц музиката му се превърна в погребален химн.

Нацистите го принудиха да се присъедини към лагерния оркестър.
Работата му?
Да свири, докато мъже, жени и деца бяха отвеждани към смъртта си.

Всяка сутрин той вдигаше лъка си като счупена молитва.
Всяка нота от Серенадата на Шуберт трепереше –
не от студа,
а от непоносимата тежест на това, което знаеше.

Един ден, докато редица затворници минаваха покрай него, едно момиче, не по-голямо от тринадесет години, се обърна към него.
Устните й едва се помръднаха:
„Музиката ти е последното нещо, което ще чуя. Благодаря ти.“

Хенек оцелява във войната.
Но никога повече не докосва цигулка.
Казва:
„Струните бяха напоени с мъка. Погребах музиката си заедно с тях.“ Afshine Amrani MD FAcC